Има моменти в политиката и живота, в които не числата говорят най-силно, а чувството за правда. Има избори, след които не просто броим гласове, а се питаме кой всъщност изнесе на гърба си битката, кой беше на терен, кой понесе клеветите, кой защитаваше вота, кой стоеше до обикновения човек и кой накрая просто се качи върху вълната на чуждия труд и чуждата надежда.
За мен тези избори бяха точно такива.
„Величие“ беше малката партия, която не се скри. Малката партия, която не разполагаше с помпозността, с огромните ресурси, с блясъка на добре смазаната политическа машина, но имаше нещо много по-важно – сърце, хора и вяра. Докато други градяха образи, „Величие“ градеше присъствие. Докато други залагаха на маркетинг, зали, техника, брандиране и показност, хората на „Величие“ бяха при народа – там, където е болката, там, където е унижението, там, където е отчаянието, там, където България отдавна е забравена от онези, които претендират, че я представляват.
И именно това е голямата истина, която мнозина не искат да признаят.
„Величие“ се бори смело на терен. „Величие“ направи всичко по силите си, за да спре порочния модел на Борисов и Пеевски, за да има натиск за по-справедливи избори, за да има хора по секции, по комисии, като застъпници, като представители, като жив щит срещу безобразията, които години наред задушават българската демокрация. Това не беше битка за удобства, за министерски кресла и важни постове. Това не беше битка на обикновенните политици търсещи как да се наместят на добро място на народната софра. Това беше битка на хора, които излязоха с лицата си, с имената си и с последните си сили, защото вярват, че България още може да бъде спасена.
На този фон Радев спечели. Да, спечели. Но нека всеки честен човек си зададе въпроса – с какво точно? С какво конкретно на терен? С какво усилие сред малкия човек? С каква саможертва? С каква реална битка рамо до рамо с унижените, ограбените, обезверените българи?
Когато един политически проект се появява с такъв ресурс, с такава видимост, с такава кампания, с билбордове, с медийно присъствие, с брандиране, с помпозни срещи, с големи зали, с техника, с маркетинг и с всичко останало, което очевидно струва много пари и организационна мощ, няма как да не си зададем въпроса откъде идва всичко това и защо отново българското общество е подтикнато да гледа към поредния образ на спасител, издигнат почти до месианска висота.
Защото това вече сме го гледали.
Пак ни се предлага фигура, която трябва да повярваме, че едва ли не сама, със силата на авторитета си, ще преобърне държавата. Пак сме тласкани да се доверим на внушението, че някой само защото е стоял високо в държавната пирамида, автоматично е и носителят на дълбоката народна надежда. Пак се оказва, че онзи, който е бил близо до властта, се представя като алтернатива на властта. Пак се случва нещо познато, нещо, което народът вече е преживявал – ала-бала с президента.
И най-болезненото е, че това минава.
Минава, защото хората са изморени. Минава, защото народът търси изход. Минава, защото когато си притиснат до стената, понякога се хващаш за най-ярката фигура, а не за най-истинската. И точно тук идва голямата несправедливост спрямо „Величие“.
Защото „Величие“ не дойде с ореола на институцията. Не дойде с лъскавия декор на вече изградена президентска тежест. Не дойде с цялата мощ на една добре опакована политическа витрина. Дойде с друго – с хора, с идеализъм, с риск, с готовност да бъде мачкано, осмивано, атакувано, клеветено и въпреки това да продължи.
Ивелин Михайлов показа точно това. Независимо дали някой го харесва или не, той показа, че не бяга от конфронтация, че не се свива пред нападките, че не се крие, когато го атакуват. Той беше готов да отговори на всяко заяждане, на всяка клевета, беше готов да понесе всеки удар. Но още по-важното – беше готов да слезе при хората. Да говори с тях. Да ги чуе. Да ги накара да почувстват, че някой най-после не ги гледа отвисоко, а ги приема като живи човешки съдби.
Това не може да се купи с билбордове.
Това не може да се наеме с големи зали.
Това не може да се изфабрикува с брандинг, телевизионно излъчване и под опеката на социологическите агенции.
Това или го имаш, или не го имаш.
И именно тук е голямата разлика между изкуствения политически ресурс и истинската народна енергия. Едното се прави с много пари, сценарии и подредени кампании. Другото се ражда тогава, когато хората видят в теб не просто кандидат, а свой човек. Не просто политически играч, а човек, който е готов да бъде на тяхна страна, дори когато това му струва всичко.
Затова днес за мен въпросът не е просто кой е взел повече. Въпросът е кой какво е заслужил. И аз съм убеден, че ако има една формация, която заслужи уважение в тези избори, това е именно „Величие“. Защото тя показа характер. Показа воля. Показа, че малката партия не е обречена да бъде безгласна буква, когато има кауза. Показа, че дори без огромен ресурс, без скъпа фасада и без опеката на държавнически ореол, можеш да стигнеш до хиляди хора, ако говориш откровенно, с болка и с обич към народа си.
И затова никой не бива да омаловажава това, което се случи.
Да, други обраха лаврите.
Да, други взеха големия резултат.
Да, други ще се представят като едва ли не единствени носители на промяната.
Но онези, които видяха отблизо тази кампания, знаят друго. Знаят кой беше по места. Знаят кой стоеше по секциите. Знаят кой пазеше вота. Знаят кой обикаляше страната не с самодоволството на победител по навик, а с жаждата на човек, който още вярва, че България може да се отвоюва обратно за народа.
Това беше „Величие“.
И ако днес някой иска да бъде честен към историята на този вот, трябва да признае следното: не всяка победа принадлежи на онзи, който я е обявил за своя. Понякога най-големият принос е на онези, които са посяли земята, а други само са минали да приберат реколтата.
Народът направи своя избор. Той трябва да бъде зачетен. Но заедно с това трябва да се каже и истината от гледната точка на всички, които не искат повече да живеят в политическата подмяна. А моята истина е проста: „Величие“ беше живата енергия на тази битка. „Величие“ беше гласът на хората, които искат справедливост, а не просто поредното замазване на очите на народа. „Величие“ беше ръката, подадена към малкия човек. И ако някой друг днес се е оказал големият печеливш, това не отменя заслугата на тези, които с чест, с риск и с любов към България изнесоха най-тежката част от боя.
И сега е време всички ние заедно да Благодарим на хората на Величие които не спряха да вярват, на всички които се погрижиха да опазят изборите и работиха денонощно доброволно без да подгънат крак, хора на Величие от всякакво ниво в организацията на партията.
Да Благодарим на лицата на Величие които бяха като Матросов на амбразурата и поеха всеки патрон, хула и презрение, но не се отказаха да бъдат истински и не предадоха народа си.
Да Благодарим на Ивелин Михайлов, които без много драми и като "Дон Кихот" продължава да се бори с "вятърните мелници", който смирено поема товара на загубата на свой гръб и тихо заема своето място на обикновен българин ударен и изплют от тази борба в която се би с достойнство, осланяйки се на вярата в бог и любовта си към хората.
Ние хората на Величие ще оставим ли човека, които даде и мило и драго за нашата борба, беше там където нас ни нямаше, не подмина нито един човек, не подгъна крак докато всичко това не свърши, много от нас нямаше да си го причинят уви...
Нека всички заедно покажем, че Ивелин Михайлов не е вече минало, той е нашето настояще и бъдеще, да спрем порочната практика и да неглежираме истинските патриоти и борци за правда и свобода и те да бъдат оценени едва от историята, но не и от съвременниците си.
Нека бъдем заедно, станете част от Величие и дейността на Ивелин Михайлов.
Истинската битка не е свършила.
И може би тъкмо сега започва.
Коментари
Публикуване на коментар